„Великата красота“ (La Grande Bellezza) не е римейк на La dolce vita на Фелини, въпреки че задава същия екзистенциален въпрос за смисъла на живота в град, който, както се вижда във шедьовъра на Паоло Сорентино повече от 50 години по-късно, е толкова ослепителен и завладяващ, колкото е бил и тогава. Възрастен арт журналист, еднократен автор на бестселър и неуморен бонвиван, Джеп Гамбардела (изигран от Тони Сервило) знае много тайни и познава висшето общество в Рим, но изглежда не може да намери смисъл в собствения си екстравагантен живот. На партито по случай 65-ия му рожден ден бронята му от ирония и небрежност бавно започва да се пропуква, защото изпитва липса на „истинска“ красота в своя свят на разточителство, лукс и достъпни жени. С ироничен визуален стил „Великата красота“ на Сорентино малко изморява окото с пищни гледки и дори може да изглежда леко претенциозен в началото. Но всъщност това е красив филм за загубата, смъртта и жертвата, филм за онези специални, незабравими моменти, които споделяте с другите и които придават смисъл на живота.
На 67-ия филмов фестивал в Кан през май 2013 г.(тогава е премиерата на „Великата красота“), Памела Ян разговаря с Паоло Сорентино:
„Великата
красота“ е сън. Но това ли беше замисълът? Да прилича повече на мечта, а
не на кошмар?
За щастие или може би за нещастие, това е реалността. Това е свят, който се
преоткрива и преразглежда чрез инструментите, с които разполагаме, но все пак
това е реалността.
Подобно на главния герой
Джеп, вие изглежда сам преминавате през пътешествие, опитвайки се да разберете
какво е красотата.
Безспорно това важи за моята работа. И споделям доста с Джеп, особено
безразсъдния начин, по който гледам на живота и търсенето на емоции. Мисля, че стремежът
към красота и емоции събужда желанието ми да правя филми и да изразя себе си по
артистичен начин.
Споменахте реалността. Понякога имам чувството, че тези партита, на които Джип се вихри, са пълни с човешки зомбита. До каква степен искахте да покажете определена социална класа и свободата, която дават парите в промяната на външния вид?
Очевидно е, че не мога да намеря никаква красота в трансформацията на телата чрез хирургия или ботокс, но не исках да наблегна на това. В днешно време това е толкова лесно и има такава злоупотреба с техниките в козметичната хирургия. Въпреки това бих искал да разбера това явление, защото зад него има много болка и тъга, невъзможност да приемете тялото си и отлитащото време.
Имате дълги и
интересни работни отношения с Тони Сервило. Притеснявате ли се, че един ден ще
му се обадите, за да кажете, че следващият сценарий е готов и той ще каже
„не, благодаря“?
Това всъщност вече се случи веднъж. Предложих му сценарий и той каза
„не“ и този сценарий никога не се превърна във филм. Обръщам голямо
внимание на реакцията на актьори и продуценти и ако те кажат „не“ на нещо,
това може да е предупредителен знак, че има нещо наистина нередно в сценария.
Какво виждате в
Сервило, което го няма при други актьори?
Той, разбира се, е много добър и талантлив актьор и умее да се превъплъщава, но
това важи и за много други негови колеги. Ние сме приятели, така че винаги го
има усещането, че работя със семейството си, когато правим филм заедно. Това е
много важно за мен от гледна точка на чувството на подкрепа при започване на
даден проект.
Друг въпрос, който
произлиза от вашия филм, е дали твърде много красота може да бъде парализираща?
Да, определено. Мисля, че когато сте заобиколени от твърде много красота,
както може да ви се случи в Рим, изведнъж можете да откриете, че се чувствате
изгубени и не можете да намерите думи, за да изразите това, което виждате и
какво чувствате.
Как да преодолеем
този страх?
Вероятно един вариант е начинът, по който Джеп се справя с него. Той смята, че
красотата може да се намери и в най-лошите неща, под повърхността, във всичко,
което изглежда грозно отвън. И понеже не сте веднага ослепени от това, може да
сте в състояние да го опишете.
Градът сам по себе си е герой във вашия филм. Какъв Рим искахте да изобразите и колко искахте да се дистанцирате или да почетете филмите на Фелини, като La dolce vita и Roma?
Във филмите на Фелини имаше усещане за лекота и те бяха нещо като „златен век“. В тези филми също имаше и празнота, но след това тя се заменяше от вълнение и ентусиазъм и положителната енергия за поглед към бъдещето. Днес имаме празнота в смисъл на липса на тази положителна енергия и липса на смисъл.
Вашите филми се
характеризират с много специфичен стил на кинематография. Трудно ли е това?
Вероятно би било много по-лесно и по-изгодно да обръщам по-малко внимание на
визуалния аспект на филмите и често ми се казва, че съм твърде прекомерен в
това, което правя, но това е начинът, който ми харесва.
Филмът се казва
„Великата красота“, но е и за смъртта. Тези две неща свързани ли са
за вас?
Иска ми се да намеря връзката, но засега не успях да го направя. Бих искал
да я намеря, защото това би било решение и голямо облекчение за някои тревоги,
които всички чувстваме към смъртта.
Много хора се страхуват
от остаряването, включително Джеп. Какво ще кажете за себе си?
Абсолютно. Страхувам се да не остаря от 20-годишна възраст или дори преди
това. Когато бях малък – сигурно съм бил на 6 или 7 години – попитах майка ми:
„Кога умираш?“ Тя каза: „Когато станеш на 100 години“, и аз започнах да плача,
защото смятах, че има толкова малко време.
Тревожност ли ви кара
да правите повече филми с напредването на възрастта? Чувствате ли този натиск сега повече от може
би преди десет години?
Не, не се чувствам така по отношение на работата си. Спомням си нещо, което
веднъж ми каза един режисьор, Антонио Капуано, и което е много вярно. Той каза: „В киното и създаването на филми има
само 4 – 5 неща, които можеш да кажеш“, и аз дълбоко вярвам в това, така че
правя само филми за нещата, които мисля, че искам да разкажа.
