Със своите мащабни романи („Калки“, „Вашингтон“, „Уилоу“ и др.) Гор Видал успява да завоюва прозвището „любимия писател на интелектуалците“. Превеждан на десетки езици, той оставя неоспорима следа в световната литературна съкровищница.
На български в ново луксозно издание за ценители се появява „Сътворението“ – може би най-емблематичната творба на Видал и смайващ имагинерен пътепис за времена, хора и богове.
Кир Спитама е внук на пророка Зороастър (Заратустра), създателя на една от най-разпространените и важни религии в Древния свят. Съдбата му отрежда ролята на посланик, търговец и шпионин на Великия цар, а това го отвежда на шеметни пътешествия из Персия, Индия и най-далечните земи на Китай.
Оказал се в края на дните си в Атина на Перикъл, някогашният вестител на Дарий и приятел на Ксеркс ще разкаже на своя млад племенник Демокрит за необятни пътешествия и приключения, които рисуват с размах света от V-VII век пр.н.е., а сред спомените му ще оживеят някои от най-великите гръцки мислители, Буда, Лао Дзъ и Конфуций.
В тази наглед невъзможна история, събираща под едно небе хора, които живеят в различни времена, Гор Видал проследява по блестящ начин разнообразието от идеи, религии и култури, оформило Древния свят.
Редувайки житейски ситуации с философски възгледи – от монотеизма на Зороастър, през будистката нирвана до учението на Конфуций – и през спомените на своя герой писателят представя от различни гледни точки идеята за Сътворението, която продължава да вълнува и до днес човечеството. Без да ги противопоставя или отрича, той успява да докаже, че често именно тези вярвания са се оказвали най-могъщото оръжие на владетели и господари. Така постепенно читателят става свидетел на грешките и чисто човешките страни на именити личности, чиито имена знае от учебниците по история.
Майсторски разказана, вълнуваща и всепоглъщаща, „Сътворението“ е историята на един свят – много различен, но и същевременно опасно близък до съвремието ни.
Из „Сътворението” от Гор Видал
Сляп съм. Но не съм глух. Поради непълнотата на нещастието си вчера бях принуден да слушам близо шест часа един самозван историк, който с изопачения си разказ за „Персийските войни“ – на атиняните, естествено, им отърва да ги наричат „Персийски“ – така ме възмути, че да бях по-млад и по-влиятелен, щях да се надигна от мястото си в Одеона и да внеса смут в цяла Атина, като го оборя.
Все пак аз знам причината за Гръцките войни. А той не. Пък и кой грък би могъл да я знае? Прекарах по-голямата част от живота си в персийския двор и дори сега, вече седемдесет и пет годишен, още служа на Великия цар, тъй както служих и на баща му – моя любим приятел Ксеркс, – а преди това и на неговия баща, герой, известен дори на гърците като Дарий Велики.
Когато досадното четене най-сетне свърши – между другото, въпросният „историк“ има слаб, монотонен глас, който поради твърдото дорийско произношение звучи още по-неприятно, – осемнайсетгодишният ми племенник Демокрит попита дали не искам да остана и да поговоря със злословника, хулещ Персия.
– Добре ще е да го направиш – каза той, – защото всички са вперили поглед в теб. Знаят, че навярно си много ядосан.
Демокрит учи философия тук, в Атина. Следователно препирните му доставят удоволствие. Запиши и това, Демокрите. В края на краищата именно по твое искане диктувам разказа си, от който ще научиш как и защо са започнали Гръцките войни. Няма да пощадя никого – включително и теб. Докъде бях стигнал? Да, до Одеона.
Усмихнах се със страдалческата усмивка на сляп човек – така един ненаблюдателен поет, говорейки за нас, невиждащите, описва изражението ни в подобни случаи. То и аз самият навремето, когато виждах, не обръщах особено внимание на слепците. От друга страна, съвсем не съм очаквал, че ще живея до старини, а още по-малко, че ще загубя зрението си. Това се случи преди три години – изведнъж белите облаци, които от известно време се спускаха пред очите ми, станаха непрозрачни.
Последното нещо, което видях, бе размазаното изражение на собственото си лице в едно огледало от полирано сребро. Това се случи в Суза, в двореца на Великия цар. Отначало помислих, че стаята се изпълва с дим. Но беше лято и нямаше огън. За миг се зърнах в огледалото, после вече не виждах. И оттогава насам не виждам нищо.
В Египет лекарите правят някаква операция. Твърдят, че разпръсвала облаците. Много стар съм да ходя чак до Египет. Освен това видял съм предостатъчно. Та нали съм видял свещения огън, който е лицето на Премъдрия господ, Ахура Мазда. Видял съм Персия и Индия, и най-далечните земи на Китай. Няма човек на този свят, който да е пътувал повече от мен.
Ето че се отклонявам. Това е белег на старостта. Помня, че дядо ми, когато беше на седемдесет и пет години, говореше с часове и съвсем неочаквано преминаваше от една тема на друга, при това без каквато и да било логика. Но не бива да забравяме, че той бе Зороастър5, пророкът на Истината, и както Единият бог, комуто служеше, възприема едновременно безкрайното многообразие на целия свят, който сам е сътворил, така бе длъжен да го възприема и той, неговият пророк.
Демокрит иска да разкажа какво се случи на излизане от Одеона. Нямам нищо против. Твоята ръка ще се измори, Демокрите, не моята. Гласът никога не ми е изневерявал, нито пък паметта… поне досега.
Когато Херодот от Халикарнас завърши своето описание на персийското „поражение“ при Саламин преди трийсет и четири години, избухнаха проглушителни аплодисменти. Между другото, акустиката на Одеона е ужасна. Вероятно не само аз съм разочарован от новата музикална зала. Дори лишените от музикален слух атиняни са наясно, че нещо не е наред с техния скъпоценен Одеон, неотдавна издигнат за небивало кратък срок по заповед на Перикъл, който плати за построяването му с парите, събрани от всички гръцки градове за общата им отбрана. Самата сграда, макар иззидана от камък, е копие на шатрата на Великия цар Ксеркс, случайно попаднала в гръцки ръце в настъпилата суматоха по време на последния персийски поход в Гърция. Нали уж ни презират, а ето че ни подражават.
Докато Демокрит ме извеждаше от музикалната зала, от всички страни се чуваше: „Персийският посланик! Персийският посланик!“. Гърлените срички се набиваха в ушите ми, подобно на онези чирепи6, върху които атиняните периодично записват името на всекиго, който с нещо ги е засегнал или подразнил. Онзи, който спечели най-много гласове в тези избори за непопулярност, бива прокуден от града за срок от десет години. Има хора, родени с късмет!
Предавам някои от забележките, които стигнаха до ушите ми, докато вървях към изхода.
