Има лета, които се помнят по кожата. Не заради белезите от слънцето, а заради начина, по който въздухът полепва по тялото и превръща всяко движение в танц. Това не са онези сезони, които отбелязваме в календара с почивки и резервации. Те са по-тихи, по-лични. Сезони на разкопчаните ризи, на студените костилки от череши по езика, на босите крака в пясъка и на ледените кубчета, плъзгащи се по стъклото и по гръбнака.

Лятото не пита. То нахлува. Развързва косите, отслабва волята и подмамва телата да се отпуснат. Сутрините миришат на кафе, разлято по балкона, а вечерите – на кожа, море и цитрус. Тук няма нужда от обяснения – усещането владее. Примес от ленивост и тръпка. Градът диша с други дробове. Всеки кръстовище е сцена, всеки асфалтов залез – фон за нечия фантазия.

Най-красивото в тези летни дни е, че не изискват нищо, освен присъствие. Да се оставиш – не на времето, а на вкуса му. Да вкусиш студената праскова, докато слънцето се опитва да изсуши всяка капка по брадичката ти. Да лежиш на сянка, докато вятърът рисува форми по бедрата ти. Да си позволиш да бъдеш едновременно тук и отвъд. В едно тяло, което помни. И което иска да помни още.