Алкохолът отдавна не е просто напитка. Той е ритуал, социална размяна, входен билет към „принадлежност“. В компания – „Наздраве!“; сам – „Още една“. Тънката граница между удоволствието и нуждата често се размива в чашата.

Никой не си поръчва първото питие, мислейки за третото. Но именно там, в третото, се крие истината – не за напитката, а за човека. Какво всъщност гоним? Свобода, забрава, настроение? Или просто – контакт, докосване до нещо живо?

В много отношения алкохолът е удобен. Той събира хората, отпуска езиците, прави вечерта „по-хубава“. Но цената, която плащаме, не винаги е очевидна. Защото с времето навикът става нужда. А нуждата – бреме.

Парадоксът е, че търсим щастие в нещо, което го имитира само временно. Алкохолът може да даде смях, лекота, забрава – но рядко дава мир. И когато наздравицата се превърне в навик, започваме да пием не защото искаме, а защото не можем да не го направим.

Така щастието става нещо, което отлагаме за утре. А утрето, вече познато с махмурлука си, не обещава много.