В свят, в който тревогата е ежедневен гост, а времето — най-оскъдният ни ресурс, удоволствията се превръщат в бунт. Срещу нормата. Срещу бързането. Срещу култа към продуктивността. И не, не говорим само за скъпи вина и екзотични пътешествия. Удоволствието е в малките неща: ароматът на сутрешното кафе, докосването на слънце по кожата, тишината след буря. И все пак, често ги виним за собствената си неефективност, наричаме ги „разсейки“, „прищевки“ или дори „грехове“.

Кога се превърна в лукс да се наслаждаваме на живота? Кога последният кроасан стана „виновен“, а лежането на дивана — „загубено време“? Обществото ни възпитава в саможертва, в култивирана вина, когато си позволим да бъдем щастливи без причина.

Истината е, че удоволствието не е каприз — то е нужда. Психолозите го наричат естествен механизъм за презареждане. Без него ставаме кухи, безцветни, прекалено сериозни. А какъв е смисълът от живот, в който няма моменти, заради които си струва да спреш, да се усмихнеш и просто да кажеш: "Ето това е!"

Да, понякога ще изядем десерта преди основното. Ще останем в леглото до късно. Ще откажем още един ангажимент, за да гледаме как светлината танцува по стената. И това е напълно окей.

Удоволствията не са излишък. Те са огънят под тенджерата на съществуването. Без тях животът не кипи — той просто ври на слаб огън.

Така че следващия път, когато се почувстваш виновен, че се наслаждаваш... спри. И си припомни: не сме родени, за да оцеляваме. Родени сме, за да живеем. С вкус. С ритъм. С наслада.