Когато чуем думата хедонизъм, често я свързваме с живот, изпълнен с удоволствия, наслада и бягство от болката. Винсент ван Гог обаче, въпреки ярките цветове и експресивните си мазки, далеч не изглежда като човек, отдаден на удоволствията. Или поне не в традиционния смисъл.

Но ако приемем, че хедонизмът може да има различни измерения – не само телесни, но и духовни – тогава въпросът става по-интересен. Възможно ли е Ван Гог да е бил хедонист на страданието?

Хедонизъм в болката

Ако разгледаме живота му, ще видим човек, който непрекъснато е преследвал нещо недостижимо – било то любов, признание или съвършенство в изкуството. Той често е изпитвал дълбоки емоционални кризи, но въпреки тях или именно заради тях, е създавал шедьоври.

Някои философи, като Артур Шопенхауер, разглеждат страданието като нещо неизбежно и дори необходимо за истинската наслада от живота. Ван Гог сякаш е живял според тази идея – той е изпитвал екстаз в творческия си процес, дори когато е бил в най-дълбоките бездни на депресията.

Опиянение от сетивата

Макар че много от най-известните хедонисти в историята са били любители на разкоша и удоволствията, Ван Гог е имал своеобразен сетивен хедонизъм. Той се е наслаждавал на цветовете, на природата, на енергията на слънцето, на простите неща като светлината, въздуха и земята.

В писмата си до брат си Тео често говори за интензивността, с която усеща света – как цветовете пулсират, как нощното небе не е черно, а изпълнено с безброй живи оттенъци. Неговите произведения не просто отразяват действителността, а я усилват до краен предел, правейки я по-жива, отколкото е в очите на обикновения наблюдател.

Това ли е една форма на хедонизъм? Възможно е. Той не е търсил удоволствието в материалните блага, а в чистата, необработена емоция, в максималната интензивност на усещането.

Разрушителен или възвишен хедонизъм?

Ван Гог не е бил хедонист в класическия смисъл на думата. Той не е търсил удоволствие, а интензивност – дори когато тя е била болезнена. Ако за някои хедонизмът означава живот, посветен на насладата, за него той е бил живот, посветен на изпитването на всичко – независимо дали е болка, екстаз или чиста лудост.

Може би той не е бил хедонист в общоприетия смисъл, но ако има форма на хедонизъм, която граничи с гениалността и самоунищожението, то Ван Гог със сигурност е бил неин апостол.