7 стихотворения на любимия Неруда.
Търся я с поглед, за да я приближа към мене.
Сърцето ми я търси, а нея я няма.
В такава нощ дървесата побеляват еднакво.
Ние, тогавашните, сега не сме същи.
Вече не я обичам, но когато я исках,
гласът ми търсеше вятър, за да докосне ухото ѝ.
Друго ще бъде. Друго. Както преди целувки.
Гласът ѝ, светлото тяло. Очите бездънни.
Вярно, уж вече не я обичам, но може би я обичам.
Любовта е толкова кратка, забравата – толкова дълга.
Защото в такива нощи
в ръцете си я поемах.
Душата ми не се примирява, че я загубих.
Макар това да е последната болка от нея,
и последните стихове , които ѝ посвещавам.
ПРИВЛЕКАТЕЛНО ИЗКУСТВО
От пътища и любов книгите произлизат.
И ако не им стигат местности и целувки,
ако достолепен мъж не им стига
или пленителна жена във всяка капка,
глад, желания, гняв, посоки –
не стават за родов знак, ни за камбана,
слепи са и няма да прогледнат,
мъртвите им уста ще немеят.
Между женски бедра потъвах с обич,
поезия между страсти и кръв вкопавах,
в корава земя засаждах роза,
прилична на огъня и на росата.
И тъй съумях да вървя и да пея
АКО ОЧИТЕ ТИ не бяха с лунен блясък и с отсенки
от глина, от повседневно творчество, от огън,
ако не бяха трепетни подобно вятър и не беше
сėдмицата кехлибарен наниз дни и нощи,
ако не беше ти самата озарено време,
когато към лозниците възлиза и минава есен,
ако не беше ти уханен хляб, замесен от брашното,
което нощното светило разпилява по небето,
многообичана, едва ли бих те толкова обичал!
В прегръдката ти аз прегръщам всичко,
което съществува – пясък, време,
дърво дъждовно, ето тъй за мене
светът светува, докато съм с тебе:
в живота твой аз виждам всичко живо.
ГОЛА, ти на ръката си приличаш –
гладка, земна, малка, обла и прозирна,
имаш лунни очертания, следи от ябълка,
гола, ти си стройна като житен клас оронен.
Гола, синя си като нощта в Куба
с билки и звезди в косата. Гола,
ти си необятна и се сливаш
с лято златно в златна катедрала.
Гола, ти си оня малък нокът –
розовичък, закривен… Дорде разсъмне
и в подземието на света се втурнеш
да се трудиш там, да навличаш дрехи…
Там угасва твоето лъчение –
и отново ставаш ти ръката гола.
МАТИЛДЕ! Име на цвете, камък, вино,
на всичко трайно, от земя родено,
просторна дума с изгрев-слънце,
лято, лумнало с лимонен пламък.
В това име леки ладии плават
през рой искри от синия морски огън,
и тези стихове са реката, която
в съсухреното ми сърце се влива.
О, име, разровено в билки, подобно
на тайно преддверие и проход незнаен
към благоуханията на земята.
Обхвани ме с горещи устни, с премрежен
взор ме огледай, пусни ме само
да сънувам и странствам из твоето име.
ИЗЦЯЛО ЖЕНА, узряла ябълка, топла луна,
от водорасли свежест, дъх от светло блато…
Каква мъгла прозрачна между твоите опори?
Каква антична нощ под сетивата мъжки?
Ах, любовта е път между звезди и водопади,
между застинал въздух и брашнени бури,
сражение между светкавици среднощни
и две тела в една-едничка лудост.
Обхождам с устни твоя малък космос,
крайбрежията и селенията твои,
в наслада се превръща детеродният огън,
пробягва пътищата на кръвта, докато
отново стане карамфил среднощен
и в сянката разцъфне мълниеносно.
ЗНАЙ, че не те обичам и те обичам,
животът е двуличен и едното
крило на тишината става говор,
а огънят – на хладината двойник.
Обичам те, за да те заобичам,
безкрая да възвърна, за да мога
да те обичам винаги, защото
все още истинно не те обичам.
Обичам те и не, като че мога
да пазя ключовете на съдбата,
окаяна посока да избирам.
И любовта ми двойствена е. Ето,
обичам те – ако не те обичам,
и те обичам – ако те обичам.
Превод: Никола Инджов
Из книгата „Поезия. Пабло Неруда“, ИК „Колибри“
източник: atrakcia.bg
