Колко пъти сте гледали „Дяволът носи Прада“? Любим ли ви е? Е, това е оригиналът – истинската история на Ана Уинтор, жената, вдъхновила емблематичния образ на героинята на Мерил Стрийп в култовия филм. На 13 юли биографията „Ана Уинтор. Живот на първия ред“ излезе за първи път на български език – скандална, разголваща и бляскава – за да разкрие лицето на дългогодишната главна редакторка на „Вог“. Авторът на книгата, професионалният биограф Джери Опенхаймер, разкрива пикантни подробности за живота на модната икона, която десетилетия наред разбива клишетата. В България „Живот на първия ред“ е с логото на издателство „Кръг“, в превод на Пейчо Кънев, а корицата е дело на Милена Вълнарова.
Тя е амбициозна, студена, изискваща, перфекционистка – най-влиятелната жена в света на модата, тя е Ана Уинтoр, главен редактор на „Вог“ – световната модна библия. Със своя радикален подход и хищнически нюх към модния бизнес, тя успява да се задържи на поста от 1988 г. до днес. В свят, доминиран от мъже, Уинтор се превръща едновременно в най-авторитетния и най-страховит редактор в бранша. Думата й е закон за знаменитости, политици и бизнесмени, а лицето й е емблематично за поп културата и модната журналистика; вечната прическа „боб каре“ и неотменните тъмни очила тя превръща в абсолютна класика.
Джери Опенхаймер е американски писател, автор на тринайсет биографии на известни личности, сред които ca Хилари и Бил Клинтън, Марта Стюарт, клана Хилтън, семейство Кардашиян и други. Освен биограф, Опенхаймер е работил и на различни позиции в медиите, включително като разследващ журналист и продуцент на документални филми и телевизионни новинарски емисии.
Представяме ви откъс:
Из „Уволнение по американски“
Двайсет и пет годишната Ана кацнала в Ню Йорк през дългото и горещо лято на 1975 г., в разгара на ерата на декадентство в Голямата ябълка.
Светът на Ана се състоял от манхатънското висше общество и нощния живот: модния Горен Ийст Сайд, където тя възобновила разклатената си връзка и заживяла с Брадшоу, когото последвала в Ню Йорк; шикозната, изпълнена с красиви хора сцена от „Треска в събота вечер“ в „Студио 54“ с Анди Уорхол; местата в центъра, където други скорошни британски емигранти – журналисти и хора на модата – живеели в разчупени, артистични апартаменти, управлявали нашумели нови бутици и отваряли скъпи ресторанти. Макар градът почти да бил фалирал, на света нямало друго по-напредничаво и разкрепостено място от Ню Йорк от средата до края на 70-те. Това била безгрижната ера на артистична креативност.
Пристигането на Ана през този необикновен период обаче било приветствано от не толкова необикновена модна сцена, а тогавашните модни списания почти не притежавали нейния блясък, което може и да е било част от големия й замисъл за идването в Америка – макар тя да отрича, че е имала такъв – или просто чист късмет.
На дрехите за жени се обръщало слабо внимание, фокусът бил насочен повече към човека, който ги носи, а не към самото облекло. Мъжете пък разхождали полиестерни костюми и крещящо ярки ризи с големи яки, като Тони Манеро1. Женската мода била доста умерена, улегнала и шик заради простотата си, поощрявана от моделите на Келвин Клайн, Бил Блас, Даян фон Фюрстенберг и Ралф Лорън. Жените заявявали своята индивидуалност, подбудени от феминисткото движение и сексуалната свобода.
Късите поли и панталоните тип чарлстон от 60-те останали на мода, но полите през 70-те били с две нови дължини – миди и макси. Джинсите, съчетани с прилепнали, бели, Т-образни ризи, станали любими на Ана – която също носeла къси панталонки – и се считали за елегантен, популярен нов стил. На върха на модната хранителна верига се намирали дрехите на Живанши, Норел и Оскар де ла Рента. Тогава се появил и „Ани Хол“ на Уди Алън. Превзетият стил на Даян Кийтън – вратовръзка, жилетка, мъжка риза и широк панталон в стила на 30-те години, скроен от Ралф Лорън – за една нощ се превърнал в модно изискване.
Ана почувствала, че модата и особено модните списания в Америка в средата на 70-те се нуждаели от голяма промяна в посоката и фокуса, както и от творчески поглед – нещо, което тя била убедена, че притежава в големи дози – затова започнала с търсенето на работа. Самата тя потвърдила: „Станах много дисциплинирана и съсредоточена чак когато дойдох в Съединените щати“.
В края на 1975 г. тя привлякла вниманието на Кери Донован, колоритната и ексцентрична модна редакторка на „Харпърс Базар“, която изпитвала известни затруднения с главния редактор Тони Мацола. Творческите и ръководни противоборства се били превърнали в начин на живот в списанието. С двайсет години по-възрастна от Ана, Донован се била прехвърлила в „Харпърс“ от „Вог“, където менторката й Диана Вриланд веднъж й казала, че що се отнася до модата, тя разбирала „стила на обикновения човек“, което си било комплимент.
Донован и Ана доста си приличали. Имали еднакви прически и станали модни поклоннички от млади: когато била на десет, Донован изпратила модни скици на актрисата Джейн Уаймън и получила благодарствено писмо, което много ценяла. Също като Ана, и Донован добила първите си впечатления от света на модата на непрестижна позиция в универсален магазин – Ана в „Хародс“, а Донован в отдела за шапки на „Сакс“ на Пето авеню, където началничка й била съпругата на Александър Либерман, шефа на „Вог“. Донован обаче имала формално образование, тъй като била завършила в Училището за дизайн „Парсънс“.
Донован, чиято репутация я обрисувала като откривателка на нови таланти, харесала онова, което видяла в Ана, и я наела за своя младша редакторка. Фактът, че Ана била работила за „Харпърс & Куин“, също помогнал – двете списания имали корпоративна връзка с издателите от „Хърст“; Мацола, в Ню Йорк, присъствал в редакционната колегия на „Харпърс & Куин“ като редакционен директор – позиция, която го свързвала с всички издания на „Харпърс Базар“ по целия свят.
Ана отново започнала от дъното за 12 000 долара на година като младша модна редакторка. Името й се появило за пръв път в редакционната колегия през януари 1976 г. Стартът й не бил лесен. Нейната британска студенина и натрапчива амбиция отблъснали колегите и шефовете й, а новаторските й концепции не се приели добре в консервативната и безредна обстановка. Но Ана станала част от великото издание „Харпърс Базар“ – първото модно списание в Америка, лидер по продажби, дебютирал през 1867 г., където през десетилетията били работили световноизвестни модни редактори като Вриланд и Кармел Сноу и брилянтни фотографи като Аведон и Ман Рей.
