прочетете част 1: „Подкрепям империя, която не трябва да се разпадне“
Работих в шивашки магазин, когато бях на 16 г. Бях вдъхновен от модните списания. Обичам модната фотография: господа с тънки мустаци, шапки тип трилби и якета, които се разхождат по Парк Лейн.
Стилът се казваше „Бърлингтън“, а бляскави жени слизаха от „Ролс-Ройс“.
В Нюкасъл имаше готин магазин, наречен Marcus Price, който беше доста скъп. Самият Маркъс беше страхотен почитател на джаза и наистина много готин човек. Той имаше всички правилни американски дрехи – беше доста напред за времето си. Провинциалните градове са склонни да имат някой такъв готин тип, който ви кара да сте като него.
Първото нещо, което някога си купих, което смятах за стилно, беше от магазин, наречен City Stylish. Имаше италиански костюми, които бяха с три или четири прикрити копчета и много тесни панталони. Гледах във витрината, представяйки си се в тези костюми. Взех оттам един костюм плюс много заострени обувки. Всъщност изглеждах наистина добре. Бях на 16 г. и всичко струваше общо 10,99 паунда. Минавах оттам на път за моя старомоден шивач, където работех и си мислех: „Това е, което наистина искам да нося“.
Преди две нощи отидох на балет в Ковънт Гардън
Седях до този велик неаполитански шивач, наречен Рубиначи, който има ателие срещу Скот на Маунт Стрийт. Обсъждахме колко зле е облечена публиката – на практика хора в анцузи. Срамота е. Ако зависеше от мен, щях да накарам всички мъже да носят смокинг. Балетът е много официално, красиво нещо и когато хората ходят по дънки и пуловер, това не ми се струва правилно. Трябва да има дрес код. Лондон става все по-недисциплиниран в това отношение, което е жалко.
Друг голям срам е, че никой вече не носи шапка тип боуер. Ако видите която и да е улична сцена във всеки страхотен черно-бял филм, всеки мъж носи такава шапка. Страшен срам е, че сега това изглежда толкова ексцентрично.
Нося шапки много, но много рядко трилби. Харесвам хомбургите. Но чувствам, че всеки момент могат да ме застрелят, когато нося такава.
Модни излагации? Имам много. Все неща, които просто не е трябвало да нося. Как можех да си помисля, че изглеждам добре в това? Японски модел яке без рамене. Интересни и артистични дрехи, но не изглеждах добре. Приличах на Дейвид Бърн от Talking Heads, който веднъж си бе облякъл огромен костюм. Но това беше нарочно.
Всичко, за което бихте могли да спорите с Антъни Прайс. Винаги беше прав, разбира се, с изключение на едно – ширината на яката или ревера. Винаги бяха твърде големи за мен. Но той е гений – наистина много умен човек.
Купих на големия си приятел Дейвид Уилямс, чиито последни [записани] неща са от Olympia, кафяви велурени броги от Клевърли. Постоянно ги носеше и смяташе, че те са най-готиното нещо. Той беше ветеран във Виетнам и беше убивал хора. Ако някога сте гледали „Апокалипсис сега“, където всички са в окопите – той беше едно от онези момчета на първа линия. Фантастичен. Той обичаше тези обувки.
Хората през годините са е питали защо нямам собствена колекция костюми. Ще се изненадате от това колко тесногръди бяха хората в началото на кариерата ми – ако бях казал, че правя аромат или линия от костюми, щяха да кажат, че това ще съсипе кариерата ми!
Сега нещата се промениха страшно много благодарение на хора като Шон Гребен – те са приели модата и начина, по който правят нещата.
Срещнахме един очарователен хип-хоп изпълнител – Tinie Tempah. Много, много добър. Неговият сътрудник Лабринт носеше блейзър с клубна значка на него. Това е комбинация, която според мен трябва пак да се върне на мода. Напомниха ми за Outkast – харесвах видеото им с шапките за езда.
Всички музиканти, които обичах от ранна възраст -Майлс Дейвис, Чарли Паркър, дори Leadbelly – винаги са изглеждали много семпло – папийонка, хубав костюм, 12-струнна китара.
Всички започнаха да се издокарват, за да излязат на сцената. На 10-годишна възраст отидох да видя Count Basie и Modern Jazz Quartet и те носеха смокинги. Хората ме питат: „Защо се обличаш елегантно на сцената?“ Казвам: „Защо не? На сцената съм все пак.“
