Романът „Едно лято в Париж“ от британската сензация Сара Морган преплита съдбите на две жени в Града на светлината. Всяка от тях ще преживее своята парижка любовна история – но какъв ще бъде резултатът?

По книжарниците излезе „Едно лято в Париж“ от Сара Морган – британската авторка на над 80 романтични истории, продали над 18 милиона бройки в цял свят. В моментите, в които всичко изглежда изгубено, трябва само да си припомним, че надежда винаги има – и че Париж обича по-силно.

Грейс винаги е три стъпки напред. А сега, когато предстои отбелязването на двайсет и петата годишнина от брака ѝ със съпруга ѝ Дейвид, тя е планирала всичко до последния детайл. Двамата ще прекарат цял летен месец в романтичния Париж – Париж, където тя е преживяла най-щастливите си години като момиче. Билетите са купени, паспортите са уредени – Грейс дори е уговорила шефа на Дейвид да го пусне за един месец, за да може да го изненада подобаващо. Няма търпение да му поднесе новината в специалната вечер, която ще празнуват в любимия си ресторант.

Но Дейвид е подготвил собствена изненада. Той иска развод. Срещнал е друга жена – жена на възрастта на дъщеря им при това! – и се изнася от вкъщи, за да бъде с нея. Според него Грейс е твърде педантична, твърде организирана – твърде всичко.

Решена да не позволи на прогорената дупка в сърцето ѝ да я съсипе още повече, Грейс заминава за Париж. Сама. Всичко в този град ѝ нашепва за едно по-щастливо време – светлините, уханието... А срещата с Филип, първия мъж, когото е обичала, преди любовта им да бъде разделена от годините и стотици километри, разпалва огън в сърцето ѝ, който Грейс отдавна мисли за забравен.

Компанията на самотната тийнейджърка Одри, която търси начин да се справи със собствените си проблеми, превръща пътуването в още по-голямо приключение. Любовта на Филип нашепва на Грейс да се предаде на свободата и да замине с него, но съжалението на Дейвид, осъзнал грешката си, я привиква обратно у дома, а ранимостта на Одри я връща към собствените ѝ тийнейджърски години.

Кой е правилният път? Ако едно нещо е ясно, то е, че Париж никога не лъже.

„Едно лято в Париж“ от Сара Морган не е обичайната любовна история. Съдбите на двете жени се срещат. Едната – скована, възпитана, сериозна, а другата – буйна, смела и без задръжки. В града на любовта всяка от тях ще преживее своята парижка любовна история и ще намери смелост да преодолее трудностите, независимо колко са тежки.

Из „Едно лято в Париж“

Сара Морган

Грейс

Грейс Портър се събуди в Деня на влюбените щастливо омъжена и в блажено неведение, че това бе напът да се промени.

Долу в кухнята тя добави резени кашкавал към пресния хляб, който бе опекла предишния ден, сложи плодове и зеленчуци в кутии за храна и после провери списъка си.

Под номер 4 пишеше: „Напомни на Софи за вечерята“.

Вдигна поглед.

– Не забравяй, че с баща ти излизаме довечера. Вечерята е в хладилника.

Дъщеря ѝ Софи бе заета да пише на своя приятелка.

– Мхм...

– Софи!

– Знам! Без телефони на масата, но това е важно. С Ейми ще пишем писмо до вестника за строежа в края на града. Татко каза, че ще го публикува. Можеш ли да повярваш, че искат да затворят приюта за кучета? Всички онези кучета ще умрат, ако някой не направи нещо, и този някой съм аз. Ето. Готово – Софи най-накрая отлепи поглед от телефона си. – Мамо, мога сама да си сготвя.

– Ще добавиш ли зеленчуци и плодове?

– Не. Именно заради това предпочитам да си готвя сама.

Софи грейна в усмивка и майка ѝ също се усмихна.

– Започваш да звучиш като Моника, което е леко плашещо.

Дъщеря ѝ приличаше на слънчев лъч. Тя правеше света по-ведър. Години наред Грейс се бе подготвяла за нейния бунт – да започне да взема наркотици или да се прибира пияна след тайни партита с приятелите си, но това така и не се случи. Изглежда, Софи се беше метнала повече на Дейвид, което бе успокояващо. Ако Софи бе пристрастена към нещо, то това бяха каузите. Мразеше несправедливостите и всичко, което ѝ се струваше нечестно – особено когато ставаше дума за животни. Тя бе покровителят на всички кучета, особено на низвергнатите.

Грейс побърза да защити приятелката си.

– Моника е чудесна майка.

– Може и така да е, но те уверявам, че първото нещо, което Криси ще направи, когато отиде в Европа това лято, е да се натъпче с тонове пържени картофи, за да си навакса за всичкото време, през което майка ѝ не ѝ позволява да ги докосва – каза Софи и приключи с овесените си ядки. – Каза ли нещо за вечерята?

– Забрави ли кой ден сме?

Грейс затвори кутиите с храна и сложи едната от тях пред Софи. Другата прибра в чантата си.

– Свети Валентин – Софи се плъзна от стола си и взе празната си купа. – Денят, в който става публично достояние, че никой не ме обича.

– Аз и баща ти те обичаме.

– Без да се обиждаш, но ти не си млада, готина и атлетична.

Грейс отпи от кафето си. Колко деликатна трябваше да бъде?

– Все още ли е Сам?

Усмивката на Софи помръкна, сякаш някой бе загасил осветлението.

– Вижда се с Кали. Разхождат се, хванати за ръце. Постоянно ми се усмихва с една надута усмивка. Познаваме се от тригодишни и не знам защо се държи така. Имам предвид, бъдете си гаджета, няма проблем. Гадно е, ама такъв е животът.

Но сякаш се опитва нарочно да ме нарани.

Грейс усети парене в гърдите. Не от киселини, а от родителството. Като майка нейната роля беше да дава подкрепа.

Бе като да гледа по принуда наистина лоша пиеса, но без успокоението, че може да си тръгне по време на антракта.

– Съжалявам, миличка.

– Недей.

Софи остави купичката си в съдомиялната и после добави тази, която баща ѝ бе оставил на плота.

– Нямаше да се получи между нас. Софи и Сам звучи доста тъпо, не мислиш ли?

Болката ѝ се предаде и на Грейс и се настани дълбоко в нея.

– Скоро отиваш в колеж. След месец в Калифорния няма и да се сещаш, че Сам е съществувал. Животът е пред теб и имаш цялото време на света, за да се запознаеш с някой специален.

– Смятам да уча, да завърша с най-висок успех и да вляза право, където ще се науча да осъждам онези, които са задни...

– Софи!

– Ъъ... лошите хора.

Софи се усмихна, метна раницата на едното си рамо, а над другото пусна дългата си опашка.

– Не се тревожи, мамо. Момчетата ме побъркват. Не искам връзка.

Грейс си помисли, че това рано или късно щеше да се промени.

– Да си прекараш чудесно днес, мамо. И честита годишнина. Двадесет и пет години без да крещиш на татко, когато си оставя чорапите на пода и мръсните чинии върху съдомиялната. Това си е сериозно постижение. Ще се виждаш ли с Мими днес?

– Следобед – Грейс прибра лаптопа в чантата си. – Направих френски макарони, като онези, които си купуваше в Париж. Знаеш колко много обича сладко прабаба ти.

– Защото е живяла в Париж по време на войната и е нямало никаква храна. Понякога е била твърде изтощена, за да танцува. Представяш ли си?

– Може би заради това ти го разказва. Да не приемаш нещата за даденост.

Отвори кутията, която внимателно бе опаковала тази сутрин, разкривайки макарони в пастелни цветове подредени като дъга в перфектни редици.

Софи издаде звук, наподобяващ мъркане.

– Уау. Дали мога да...

– Не – Грейс бързо затвори кутията. – Но е възможно да съм сложила няколко и за теб.

Опита се да не мисли за захарта или как би реагирала Моника относно въвеждането на празни калории в кутията за храна.

– Супер си, мамо.

Софи я целуна по бузата и Грейс усети прилив на топлина.

– Да не би да имаш нужда от нещо?

– Не ставай цинична.

Софи грабна палтото си.

– Не са много хората, които биха преподавали френски в център за специални грижи. Мисля, че си невероятна.

Грейс се почувства като измамница. Не го правеше от милосърдие, а просто харесваше хората. Винаги се радваха да я видят. Караха я да се чувства ценена.

Имаше нещо смущаващо в това, да изпитва подобна нужда на нейните години.

– Клубът по френски е най-добрата част от седмицата ми.

Днес е Свети Валентин и съм си позволила да бъда креативна.

Вдигна купчината от менюта, които сама бе измислила.

– Персоналът ще застели масите в ресторанта с червено-бели покривки. Ще ядем френска храна, а аз ще пускам музиката. Като познавам прабаба ти, ще има и танци. Какво мислиш?

– У-лала, мисля, че звучи страхотно – усмихна се Софи. – Само не забравяй, че средната възраст на приятелките на Мими е деветдесет. Да не им докараш сърдечен удар.

– Сигурна съм, че Робърт е хвърлил око на Мими.

– Мими е кокетка. Надявам се да съм като нея, когато стана на деветдесет. Има някакъв странен блясък в очите ѝ. Сигурно е било забавно да се живее с нея, когато си била малка.

Беше животоспасяващо. Това бе причината, поради която Мими се бе нанесла. Но това бе минало, което никога не обсъждаше с дъщеря